СЕГА ЗНАЯ: не греят в небето звездите за отмора на нашите погледи влюбени, не тъмнее дъбът, не ухаят липите, за да можем под тях като в сън да се губим.. Ето, ти си отиде - и аз ще си ида. Още някоя пролет и лято, и зима - и на двата ни кръста, далечни, невидими, имената ни може би няма да има. А в небето звездите все тъй ще си светят и ще тегнат гроздовете зрели наесен, а напролет отново ще цъфнат дърветата и под тях други двама ще минат унесени.Елисавета Багряна - Звезда на моряка - Параклис на Пътя (24 януари, 2012г.)

СЕГА ЗНАЯ: не греят в небето звездите за отмора на нашите погледи влюбени, не тъмнее дъбът, не ухаят липите, за да можем под тях като в сън да се губим.. Ето, ти си отиде - и аз ще си ида. Още някоя пролет и лято, и зима - и на двата ни кръста, далечни, невидими, имената ни може би няма да има.

А в небето звездите все тъй ще си светят и ще тегнат гроздовете зрели наесен, а напролет отново ще цъфнат дърветата и под тях други двама ще минат унесени.

Елисавета Багряна - Звезда на моряка - Параклис на Пътя (24 януари, 2012г.)

МОЯТ ЧАС тогава не почука, не умрях от пламналия стожер. Но сега какво да правя тука без сърцето си обичащо, о боже? Бият пак неделните камбани, грее слънцето, цъфтят цветята, от ветреца леко разлюляни, гонят се вълните на нивята.. Аз вървя и гледам, но студено и безрадостно мълчи сърцето. Образите бягат, отразени не в очи, а в стъклени парчета.Елисавета Багряна - Звезда на моряка - Параклис на Пътя (24 януари, 2012г.)

МОЯТ ЧАС тогава не почука, не умрях от пламналия стожер. Но сега какво да правя тука без сърцето си обичащо, о боже? Бият пак неделните камбани, грее слънцето, цъфтят цветята, от ветреца леко разлюляни, гонят се вълните на нивята..

Аз вървя и гледам, но студено и безрадостно мълчи сърцето. Образите бягат, отразени не в очи, а в стъклени парчета.

Елисавета Багряна - Звезда на моряка - Параклис на Пътя (24 януари, 2012г.)

И ЕТО ГИ - просторните морави и първите разцъфнали дървета, и пролетта, която бях почти забравила, и слънцето, което горе свети. След оня шум и душните вагони - струящия се въздух на гората и свежите, преплитащи се клони, и златната смола, потекла по кората им. Чия ръка незнайна ме притегли? Кой дух добър пред мене вярно мина? То беше твоята любов задгробна, негли, и образът на свидното ни минало. И ето тук - на същата тераса - дойдох и мълком галя този камък.. Напразно мислех раната зарасла и вярвах във изпепеляващия пламък.Елисавета Багряна - Звезда на моряка - Параклис на Пътя (24 януари, 2012г.)

И ЕТО ГИ - просторните морави и първите разцъфнали дървета, и пролетта, която бях почти забравила, и слънцето, което горе свети. След оня шум и душните вагони - струящия се въздух на гората и свежите, преплитащи се клони, и златната смола, потекла по кората им.

Чия ръка незнайна ме притегли? Кой дух добър пред мене вярно мина? То беше твоята любов задгробна, негли, и образът на свидното ни минало. И ето тук - на същата тераса - дойдох и мълком галя този камък.. Напразно мислех раната зарасла и вярвах във изпепеляващия пламък.

Елисавета Багряна - Звезда на моряка - Параклис на Пътя (24 януари, 2012г.)

waitin4forever asked:

Hey, where are you from? You are so talented!!!!!

I’m from Bulgaria, you?

Не те обвинявам. И няма какво да прощавам. Аз стигнах до оня велик океан баснословен - онуй равнодушие, - дето се всичко удавя: всяко вълнение, всяко страдание ново.Какво съм за тебе? Какво е любов? И измама? Попътния вятър отвя мисълта ти за мене. От дните, които над мене стовариха камък, ти бягаш, ти дириш утеха, покой, развлечение..Отделно от моето, твоето време затече. По него понесе се твоята ладия бяла. А моите кораби спряха недвижни, далече, в мъгливата шир, дето фар не е никога пален.Елисавета Багряна - Звезда на моряка - Тихият глас (24 януари, 2012г.)

Не те обвинявам. И няма какво да прощавам. Аз стигнах до оня велик океан баснословен - онуй равнодушие, - дето се всичко удавя: всяко вълнение, всяко страдание ново.

Какво съм за тебе? Какво е любов? И измама? Попътния вятър отвя мисълта ти за мене. От дните, които над мене стовариха камък, ти бягаш, ти дириш утеха, покой, развлечение..

Отделно от моето, твоето време затече. По него понесе се твоята ладия бяла. А моите кораби спряха недвижни, далече, в мъгливата шир, дето фар не е никога пален.

Елисавета Багряна - Звезда на моряка - Тихият глас (24 януари, 2012г.)

Ти искаше да бъдеш волна и сама, да нямаш родни връзки, свиден кът, да скиташ с вятъра по цялата земя, да не поглеждаш минатия път. Ти искаше от недостигнат връх света да видиш долу - дребен, уморен, - да вкусиш острия, пронизващ лъх на най-далечното, неминато море.

Ти искаше живота ти да бъде сън, родина - целия разтворен свят, а вложи всичко - свят, живот и сън - в две топли устни, в две очи с променлив цвят.

Елисавета Багряна - Звезда на моряка - Ти искаше.. (23 януари, 2012г.)

Ти си красив, това е сигурно. Ти никога няма да избледнееш, ти си прекрасен, но не е сигурно, че аз все пак не искам това някога да се промени. И въпреки, че любовта ми е рядко срещана, въпреки че любовта ми е истинска..Аз съм като птица, аз винаги ще отлитам. Не знам къде е душата ми, не знам къде е домът ми. Скъпи, нуждая се от теб, за да разбера ♥

Ти си красив, това е сигурно. Ти никога няма да избледнееш, ти си прекрасен, но не е сигурно, че аз все пак не искам това някога да се промени. И въпреки, че любовта ми е рядко срещана, въпреки че любовта ми е истинска..

Аз съм като птица, аз винаги ще отлитам. Не знам къде е душата ми, не знам къде е домът ми. Скъпи, нуждая се от теб, за да разбера ♥

Once more. Дали наистина ума ми си играе с мен или просто душата ми има проблеми? Сънувах отново високи сгради, намирах се в една от тях. Докато се качвах по стълбите на дървения блок, открих че от мое дясно има процеп в стената, много лек. Колкото само този, който го е направил, да знае че е там. Но и аз го открих, положих си ръката на стената и бутнах навътре, отвори се дребна вратичка със скърцащи панти. Интересно направено, появиха се множество коридори, преплетени като лабиринт, реших да продължа напред, тъй или иначе имах достатъчно време за губене.Вървейки по един от коридорите, попаднах на една огромна стая, цялата направена от картон, беше адски ‘чуплива’ на вид и трябваше да пристъпвам внимателно, сякаш беше направена само за малки дечица. Не исках да унищожавам нищо. А самата стая така волно се рееше из въздуха, беше магическо. По стените имаше детски рисунки, единствено те принасяха чувство за цветност, останалото беше просто неутрално кафяво-жълто. Пристъпих напред още веднъж и влезнах, в нещо като замъче, вътре беше празно. Или поне аз не виждах нищо. Върнах се обратно и тръгнах да излизам, за момент сякаш се върнах в детството ми (едно от най-прекрасно изживяните ми години). Пред мен се появиха 2 момчета, около 12 годишни - с думите: “Какво правиш тук? Разкарай се..не виждаш ли, че нямаш работа на това място, то е наше!”. Почувствах се виновна, едното момче отиде в замъка си и изкара бутилка с вода и започна да пие. Защо аз не видях нищо одеве а той виждаше? Може би детското съзнание е по-отворено? Не знам..опитах се да се отърва от дървения лабиринт, връщаше ме назад във времето а това ми беше слаба тема. Тръгнах си.За част от секундата се пренесох на един огромен площад, пред мен имаше гигантски фонтан и толкова много хора. Имах чувството, че познавам повече от половината, но всъщност не беше така, това беше просто илюзия. Сигурно никой не беше истински? Дори аз. Започнах да вървя по площада и гледах как абсолютно всеки е с усмивка на лице, нямаше нито един тъжен човек, освен мен. Пак ме мъчеше нещо, мисля че търсех някого там. Прелитаха гълъби над главата ми и аз вдигнах поглед нагоре, за да проследя полета им. В същия момент някой ме докосна по рамото и изрече името ми. Беше тя - the usual suspect, винаги появяващ се когато не трябва или когато най-малко очакваш. Парадокс? Не.Седнахме на една пейка точно срещу фонтана и започнахме да си говорим, аз бях по-мълчаливата, все още нещо ме мъчеше. Това не беше човека, когото търсех по-рано. Беше случаен човек, срещнат посредата. Дойдоха още момичета и седнаха на нашата пейка, откраднаха и вниманието, тя вече не гледаше мен. Реших да стана и да отида по-близко до фонтана, беше горещо и слънцето рязко удряше в главата. Обърнах се да видя какво става зад мен и видях човека, когото чаках. Отново беше тя, все така усмихната, както останалите. Но аз усещах, че отвътре тя е разделена на две. Излъчваше такова щастие, въпреки болката, която изпитваше отвътре. Тя изтича зад мен и започна да ме пръска с вода, аз я последвах. Влязохме във фонтана, към 20 човека дойдоха при нас и започнахме да се мокрим всички, като малки деца. А водата беше толкова кристално чиста, сякаш паднала от рая, толкова перфектна и когато летеше навсякъде, времето се забавяше и можеше да забележиш всяка една капка. Все едно гледаш сълзите си да се стичат във водно огледало..Чувствах се изпълнена отвътре, игнорирах всичко гадно, не исках да мисля за нищо друго, защото знаех, че ако го направя, повече няма да мога да върна този момент, в който всичко е мирно и спокойно. Исках да изживея мига, за първи път исках да запаметя безценния момент. Сънят.Calypso Noximera - January 16th, 2012 - 10:44 or just 10:44 A.M.

Once more. Дали наистина ума ми си играе с мен или просто душата ми има проблеми? Сънувах отново високи сгради, намирах се в една от тях. Докато се качвах по стълбите на дървения блок, открих че от мое дясно има процеп в стената, много лек. Колкото само този, който го е направил, да знае че е там. Но и аз го открих, положих си ръката на стената и бутнах навътре, отвори се дребна вратичка със скърцащи панти. Интересно направено, появиха се множество коридори, преплетени като лабиринт, реших да продължа напред, тъй или иначе имах достатъчно време за губене.
Вървейки по един от коридорите, попаднах на една огромна стая, цялата направена от картон, беше адски ‘чуплива’ на вид и трябваше да пристъпвам внимателно, сякаш беше направена само за малки дечица. Не исках да унищожавам нищо. А самата стая така волно се рееше из въздуха, беше магическо. По стените имаше детски рисунки, единствено те принасяха чувство за цветност, останалото беше просто неутрално кафяво-жълто. Пристъпих напред още веднъж и влезнах, в нещо като замъче, вътре беше празно. Или поне аз не виждах нищо. Върнах се обратно и тръгнах да излизам, за момент сякаш се върнах в детството ми (едно от най-прекрасно изживяните ми години). Пред мен се появиха 2 момчета, около 12 годишни - с думите: “Какво правиш тук? Разкарай се..не виждаш ли, че нямаш работа на това място, то е наше!”. Почувствах се виновна, едното момче отиде в замъка си и изкара бутилка с вода и започна да пие. Защо аз не видях нищо одеве а той виждаше? Може би детското съзнание е по-отворено? Не знам..опитах се да се отърва от дървения лабиринт, връщаше ме назад във времето а това ми беше слаба тема. Тръгнах си.
За част от секундата се пренесох на един огромен площад, пред мен имаше гигантски фонтан и толкова много хора. Имах чувството, че познавам повече от половината, но всъщност не беше така, това беше просто илюзия. Сигурно никой не беше истински? Дори аз. Започнах да вървя по площада и гледах как абсолютно всеки е с усмивка на лице, нямаше нито един тъжен човек, освен мен. Пак ме мъчеше нещо, мисля че търсех някого там. Прелитаха гълъби над главата ми и аз вдигнах поглед нагоре, за да проследя полета им. В същия момент някой ме докосна по рамото и изрече името ми. Беше тя - the usual suspect, винаги появяващ се когато не трябва или когато най-малко очакваш. Парадокс? Не.
Седнахме на една пейка точно срещу фонтана и започнахме да си говорим, аз бях по-мълчаливата, все още нещо ме мъчеше. Това не беше човека, когото търсех по-рано. Беше случаен човек, срещнат посредата. Дойдоха още момичета и седнаха на нашата пейка, откраднаха и вниманието, тя вече не гледаше мен. Реших да стана и да отида по-близко до фонтана, беше горещо и слънцето рязко удряше в главата. Обърнах се да видя какво става зад мен и видях човека, когото чаках. Отново беше тя, все така усмихната, както останалите. Но аз усещах, че отвътре тя е разделена на две. Излъчваше такова щастие, въпреки болката, която изпитваше отвътре. Тя изтича зад мен и започна да ме пръска с вода, аз я последвах. Влязохме във фонтана, към 20 човека дойдоха при нас и започнахме да се мокрим всички, като малки деца. А водата беше толкова кристално чиста, сякаш паднала от рая, толкова перфектна и когато летеше навсякъде, времето се забавяше и можеше да забележиш всяка една капка. Все едно гледаш сълзите си да се стичат във водно огледало..

Чувствах се изпълнена отвътре, игнорирах всичко гадно, не исках да мисля за нищо друго, защото знаех, че ако го направя, повече няма да мога да върна този момент, в който всичко е мирно и спокойно. Исках да изживея мига, за първи път исках да запаметя безценния момент. Сънят.

Calypso Noximera - January 16th, 2012 - 10:44 or just 10:44 A.M.

Залисан е човек в музиката на природата. Отнесен от дъждовете на джунглите или от полета на поредната птичка, заминаваща на юг. С отворена човка, пълна с кални червеи, тя седи над малките си и ги чака да погълнат това, което е било при пръстта а в момента замиращо на езика и. Нейде из тъмната кафеникава почва, където корените на дърветата стареят и завещават прахта си на хората. Там където водата се отича и образува мокро, направено от глина - сърце. Там където надеждата никога не замира и там където шансовете са безброй. Посреща човекът залеза, човека е жена. Красива. Нежна. Перфектна. Замечтана и свободна. Свободна от мисли и длъжности. Жената просто седи и наблюдава, дъгата минава през нея и отново става на дъжд. She’s gone now.Calypso Noximera - January 12th, 2012 - 21:37 or just 9:37 P.M.

Залисан е човек в музиката на природата. Отнесен от дъждовете на джунглите или от полета на поредната птичка, заминаваща на юг. С отворена човка, пълна с кални червеи, тя седи над малките си и ги чака да погълнат това, което е било при пръстта а в момента замиращо на езика и. Нейде из тъмната кафеникава почва, където корените на дърветата стареят и завещават прахта си на хората. Там където водата се отича и образува мокро, направено от глина - сърце. Там където надеждата никога не замира и там където шансовете са безброй. Посреща човекът залеза, човека е жена. Красива. Нежна. Перфектна. Замечтана и свободна. Свободна от мисли и длъжности. Жената просто седи и наблюдава, дъгата минава през нея и отново става на дъжд. She’s gone now.

Calypso Noximera - January 12th, 2012 - 21:37 or just 9:37 P.M.

Помниш ли, когато и двете бяхме потънали в дълбок сън? Гигантични измерения. Мъгливо беше отначало и леко хладно, въпреки горещината. Дали беше лятна нощ? Или пък есенна? Пролетна? Мм..може и да е била от онези прохладните, изпълнени с лед. Не помня, само знам че не беше много отдавна. Да речем че беше сън в лятна нощ, така го искам. Зеленината изпълваше коридора, милиони коренчета се преплитаха по стените, заличаваха старите картини. Светлината навлизаше рязко от тавана, сякаш покрива беше направен от прозрачно стъкло, но с леки жълтеникави отенъци. Блестеше, изпочупено. От различни места влизаше повече и по-малко. Ти седеше на стълбите и ме чакаше, или беше обратното? Важното е, че бяхме двете заедно там, в съня. Приближих се и ти се усмихна, наведох се към теб и се загледах в очите ти. Ти си разтвори краката а аз легнах в скута ти, чувствах се сигурна и незасегната от никакви мисли. Беше ми съвсем свободно. Седяхме си така и си говорихме, цяла вечност. Тогава исках да си винаги до мен, в сънищата ми. Само там, в бледите привидения и мъгливите спомени.

Помниш ли, когато и двете бяхме потънали в дълбок сън? Гигантични измерения. Мъгливо беше отначало и леко хладно, въпреки горещината. Дали беше лятна нощ? Или пък есенна? Пролетна? Мм..може и да е била от онези прохладните, изпълнени с лед. Не помня, само знам че не беше много отдавна. Да речем че беше сън в лятна нощ, така го искам. Зеленината изпълваше коридора, милиони коренчета се преплитаха по стените, заличаваха старите картини. Светлината навлизаше рязко от тавана, сякаш покрива беше направен от прозрачно стъкло, но с леки жълтеникави отенъци. Блестеше, изпочупено. От различни места влизаше повече и по-малко. Ти седеше на стълбите и ме чакаше, или беше обратното? Важното е, че бяхме двете заедно там, в съня. Приближих се и ти се усмихна, наведох се към теб и се загледах в очите ти. Ти си разтвори краката а аз легнах в скута ти, чувствах се сигурна и незасегната от никакви мисли. Беше ми съвсем свободно. Седяхме си така и си говорихме, цяла вечност. Тогава исках да си винаги до мен, в сънищата ми. Само там, в бледите привидения и мъгливите спомени.

Comes the morning when I can feel that there’s nothing left to be concealed. Moving on a scene surreal- no, my heart will never be far from here. Sure as I am breathing, sure as I’m sad, I’ll keep this wisdom in my flesh. I leave here believing more than I had and there’s a reason I’ll be back. As I walk the Hemisphere, I’ve got my wish - to up and disappear. I’ve been wounded, I’ve been healed, now for landing. I’ve been landing, I’ve been cleared sure as I’m breathing, sure as I’m sad I’ll keep this wisdom in my flesh. I leave here believing, more than I had, this Love has got no ceiling!

Вероятно е грешка. Нали се сещаш за онази болка, заслужената? Е..някои хора не вярват в нея, аз пък вярвам. Мисля че всичко се връща рано или късно а именно болката ни го връща най-добре. Физическата, различната от нея, няма значение коя. Просто всичко си се подрежда на мястото. Извършила си грях - сега плащай, плащай глупачко. Твоя си е вината, нямаш право да обвиняваш никой друг, замълчи. Усмихни се и поемай ударите на времето, така трябва. Пък и кой знае, може повече да не правиш грешки? Хах..да бе. Иска ти се.Calypso Noximera - January 4th, 2012 - 19:45 or just 7:45 P.M.

Вероятно е грешка. Нали се сещаш за онази болка, заслужената? Е..някои хора не вярват в нея, аз пък вярвам. Мисля че всичко се връща рано или късно а именно болката ни го връща най-добре. Физическата, различната от нея, няма значение коя. Просто всичко си се подрежда на мястото. Извършила си грях - сега плащай, плащай глупачко. Твоя си е вината, нямаш право да обвиняваш никой друг, замълчи. Усмихни се и поемай ударите на времето, така трябва. Пък и кой знае, може повече да не правиш грешки? Хах..да бе. Иска ти се.

Calypso Noximera - January 4th, 2012 - 19:45 or just 7:45 P.M.

Като че ли мога да доловя мислите ти, въпреки че ти казваш, че не мислиш за нищо. Сигурно така ми се иска просто, да тая нещо в себе си, нещо твое. Разбираш ли ме? I don’t think that I should let go of everything, not yet. Ще си го пазя, само за мен. Копнежа още не е изчезнал, ама че простотия. При мен вече нищо не изчезва! А преди всяко нещо ми омръзваше за ден, два. Сега какво се случва? Обратното, пораствам ли? Или пък деградирам. Глупост ли е това, че искам да връщам времето назад? За да изживея спомените отново, да почувствам всичко отново. Да го направя по-хубаво.. глупост ли е това?Calypso Noximera - January 4th, 2012 - 19:37 or just 7:37 P.M.

Като че ли мога да доловя мислите ти, въпреки че ти казваш, че не мислиш за нищо. Сигурно така ми се иска просто, да тая нещо в себе си, нещо твое. Разбираш ли ме? I don’t think that I should let go of everything, not yet. Ще си го пазя, само за мен. Копнежа още не е изчезнал, ама че простотия. При мен вече нищо не изчезва! А преди всяко нещо ми омръзваше за ден, два. Сега какво се случва? Обратното, пораствам ли? Или пък деградирам. Глупост ли е това, че искам да връщам времето назад? За да изживея спомените отново, да почувствам всичко отново. Да го направя по-хубаво.. глупост ли е това?

Calypso Noximera - January 4th, 2012 - 19:37 or just 7:37 P.M.

Breathe..slowly. Земята се носи под краката ти, усещаш ли? Май летиш прекалено нависоко, момиче. Стъпи си на краката, време е. Не бягай от задълженията си, не ти отива. Знаеш ли какво ти отива? Да си сериозна и открита, откровенна. Да, скъпа. Направи го, излей си душата. Ако го направиш, аз преспокойно ще ти направя услуга и ще ти забия меч в гърдите. Няма да боли, не се тревожи. Всички сме минали през това. Време е. Твоят час настъпи. Come closer.Calypso Noximera - January 4-th, 2012 - 19:23 or just 7:23 P.M.

Breathe..slowly. Земята се носи под краката ти, усещаш ли? Май летиш прекалено нависоко, момиче. Стъпи си на краката, време е. Не бягай от задълженията си, не ти отива. Знаеш ли какво ти отива? Да си сериозна и открита, откровенна. Да, скъпа. Направи го, излей си душата. Ако го направиш, аз преспокойно ще ти направя услуга и ще ти забия меч в гърдите. Няма да боли, не се тревожи. Всички сме минали през това. Време е. Твоят час настъпи. Come closer.

Calypso Noximera - January 4-th, 2012 - 19:23 or just 7:23 P.M.

Липсва ми онова топло чувство, когато прегърнеш някой и той се е сгушил до такава степен в теб, че от самосебе си почваш да се отпускаш и ти. Лекичко, отдаваш му се. Една приятна, мека прегръдка. Липсват ми вечерните разговори в леглото, лягаш си с цел да заспиш а вместо това говориш на глупави теми до зори. Какво си правил като малък, какви са ти мечтите, къде желаеш да отидеш тази година, какво трябва да направиш сега и т.н. Простичко, но толкова прекрасно. А сега като натрупва сняг навън по прозорците и покривите, когато ледения дъх на зимата ни подсеща, че трябва да запалим печките и да отидем на топличко, ние се чувстваме сами. Защо точно, когато зимата трябва да сближава повече, ни раздалечава? Отблъсква ни един от друг. Нещата вървят наопаки.Calypso Noximera - January 2nd, 2012 - 14:36 or just 2:36 P.M.

Липсва ми онова топло чувство, когато прегърнеш някой и той се е сгушил до такава степен в теб, че от самосебе си почваш да се отпускаш и ти. Лекичко, отдаваш му се. Една приятна, мека прегръдка. Липсват ми вечерните разговори в леглото, лягаш си с цел да заспиш а вместо това говориш на глупави теми до зори. Какво си правил като малък, какви са ти мечтите, къде желаеш да отидеш тази година, какво трябва да направиш сега и т.н. Простичко, но толкова прекрасно. А сега като натрупва сняг навън по прозорците и покривите, когато ледения дъх на зимата ни подсеща, че трябва да запалим печките и да отидем на топличко, ние се чувстваме сами. Защо точно, когато зимата трябва да сближава повече, ни раздалечава? Отблъсква ни един от друг. Нещата вървят наопаки.

Calypso Noximera - January 2nd, 2012 - 14:36 or just 2:36 P.M.