Помниш ли, когато и двете бяхме потънали в дълбок сън? Гигантични измерения. Мъгливо беше отначало и леко хладно, въпреки горещината. Дали беше лятна нощ? Или пък есенна? Пролетна? Мм..може и да е била от онези прохладните, изпълнени с лед. Не помня, само знам че не беше много отдавна. Да речем че беше сън в лятна нощ, така го искам. Зеленината изпълваше коридора, милиони коренчета се преплитаха по стените, заличаваха старите картини. Светлината навлизаше рязко от тавана, сякаш покрива беше направен от прозрачно стъкло, но с леки жълтеникави отенъци. Блестеше, изпочупено. От различни места влизаше повече и по-малко. Ти седеше на стълбите и ме чакаше, или беше обратното? Важното е, че бяхме двете заедно там, в съня. Приближих се и ти се усмихна, наведох се към теб и се загледах в очите ти. Ти си разтвори краката а аз легнах в скута ти, чувствах се сигурна и незасегната от никакви мисли. Беше ми съвсем свободно. Седяхме си така и си говорихме, цяла вечност. Тогава исках да си винаги до мен, в сънищата ми. Само там, в бледите привидения и мъгливите спомени.