Once more. Дали наистина ума ми си играе с мен или просто душата ми има проблеми? Сънувах отново високи сгради, намирах се в една от тях. Докато се качвах по стълбите на дървения блок, открих че от мое дясно има процеп в стената, много лек. Колкото само този, който го е направил, да знае че е там. Но и аз го открих, положих си ръката на стената и бутнах навътре, отвори се дребна вратичка със скърцащи панти. Интересно направено, появиха се множество коридори, преплетени като лабиринт, реших да продължа напред, тъй или иначе имах достатъчно време за губене.
Вървейки по един от коридорите, попаднах на една огромна стая, цялата направена от картон, беше адски ‘чуплива’ на вид и трябваше да пристъпвам внимателно, сякаш беше направена само за малки дечица. Не исках да унищожавам нищо. А самата стая така волно се рееше из въздуха, беше магическо. По стените имаше детски рисунки, единствено те принасяха чувство за цветност, останалото беше просто неутрално кафяво-жълто. Пристъпих напред още веднъж и влезнах, в нещо като замъче, вътре беше празно. Или поне аз не виждах нищо. Върнах се обратно и тръгнах да излизам, за момент сякаш се върнах в детството ми (едно от най-прекрасно изживяните ми години). Пред мен се появиха 2 момчета, около 12 годишни - с думите: “Какво правиш тук? Разкарай се..не виждаш ли, че нямаш работа на това място, то е наше!”. Почувствах се виновна, едното момче отиде в замъка си и изкара бутилка с вода и започна да пие. Защо аз не видях нищо одеве а той виждаше? Може би детското съзнание е по-отворено? Не знам..опитах се да се отърва от дървения лабиринт, връщаше ме назад във времето а това ми беше слаба тема. Тръгнах си.
За част от секундата се пренесох на един огромен площад, пред мен имаше гигантски фонтан и толкова много хора. Имах чувството, че познавам повече от половината, но всъщност не беше така, това беше просто илюзия. Сигурно никой не беше истински? Дори аз. Започнах да вървя по площада и гледах как абсолютно всеки е с усмивка на лице, нямаше нито един тъжен човек, освен мен. Пак ме мъчеше нещо, мисля че търсех някого там. Прелитаха гълъби над главата ми и аз вдигнах поглед нагоре, за да проследя полета им. В същия момент някой ме докосна по рамото и изрече името ми. Беше тя - the usual suspect, винаги появяващ се когато не трябва или когато най-малко очакваш. Парадокс? Не.
Седнахме на една пейка точно срещу фонтана и започнахме да си говорим, аз бях по-мълчаливата, все още нещо ме мъчеше. Това не беше човека, когото търсех по-рано. Беше случаен човек, срещнат посредата. Дойдоха още момичета и седнаха на нашата пейка, откраднаха и вниманието, тя вече не гледаше мен. Реших да стана и да отида по-близко до фонтана, беше горещо и слънцето рязко удряше в главата. Обърнах се да видя какво става зад мен и видях човека, когото чаках. Отново беше тя, все така усмихната, както останалите. Но аз усещах, че отвътре тя е разделена на две. Излъчваше такова щастие, въпреки болката, която изпитваше отвътре. Тя изтича зад мен и започна да ме пръска с вода, аз я последвах. Влязохме във фонтана, към 20 човека дойдоха при нас и започнахме да се мокрим всички, като малки деца. А водата беше толкова кристално чиста, сякаш паднала от рая, толкова перфектна и когато летеше навсякъде, времето се забавяше и можеше да забележиш всяка една капка. Все едно гледаш сълзите си да се стичат във водно огледало..
Чувствах се изпълнена отвътре, игнорирах всичко гадно, не исках да мисля за нищо друго, защото знаех, че ако го направя, повече няма да мога да върна този момент, в който всичко е мирно и спокойно. Исках да изживея мига, за първи път исках да запаметя безценния момент. Сънят.
Calypso Noximera - January 16th, 2012 - 10:44 or just 10:44 A.M.
